... да гледаш малко отстрани,
когато другите говорят,
и да мълчиш по цели дни –
като в решетъчен прозорец,
да чуваш своя глас и смях
над непреминатата пустош,
в която думите са страх
и малък повод за изкуство,
да скиташ – сам, пиян, проклет –
из своя безсловесен Лувър,
навярно Господ е поет,
забравил вече да римува,
в мълчания, обвити в дим –
и в тях – със своята лулица,
на теб ти е необясним
смехът след тъпото на вица,
говоренето – вятър в степ,
наливане от пусто в празно,
и всяка думичка във теб,
е стиска сладка сол на язва,
минаваш – вятър през стена! –
и пухче в пролетни тополи,

платил жестоката цена –
из тях да бъдеш птица в полет.