Уж всичко беше наред, но някъде след второто действие отец Tък изчезна. Бастиен и Хоровиц почувстваха как пулсът прелива в пръстите и слепоочията им, а краката им отмаляват и омекват пред тази щръклива природа. Макар и карнавал на магарето да беше, не биваше да се проваля така и то отново, не отново, а за трета поредна година, заради този...

-     Този е като козлите – простена Бастиен – все ще се качи на пуста скала, ще се покатери дивата му природа някъде да бръчи шума. Ще...

-     Не е шума, а бира – засмя се Хоорвиц – Престани. Просто е пристрастен към алкохола.

-     А ти какво се смееш. После отново ние ще изядем тоягите. И защо? Защото той е свещенник, а ние прости клисари. И защото няма напълване пустият му стомах и това бездънно гърло. Не разбирам защо винаги той трябва да играе главните роли във всички театрални постановки. И какво общо изобщо има дебелият Тък с Хамлет.

-     Все пак е фестивал на магарето. Престани да сипеш хули Бастиен и ми помогни да го намерим.

-     И защо трябва при всеки антракт да бяга и да пие и ние да го търсим. И да го довличаме обратно и така всяка година и винаги?!

-     Архиепископът изрично ни нареди да не го изпускаме от очи. Наш дълг е да го следим и ние сме виновни за това, че отново го изтървахме.

-     Но защо го търпят изобщо за свещеник след като е постоянно пиян?! – ядоса се Бастиен

-     Тък има добра душа и ти го знаеш. Той никога никому не е направил зло. Даже не може да го помисли. А усмивката му и шегите му, за това хората го обичат и за това той играе всички роли. И ще ги играе, защото е боговдъхновен за това. Спомняш ли си миналата година, когато отново изчезна и то още след първо действие и го намерихме след колко, не бяха минали и 10 минути, пиян, в един мръсен съндък в склада. А после го изхвърлихме със все съндъка на сцената. И той какво направи. Застана - все едно не беше близвал капчица алкохол, все едно не беше даже помирисвал през живота си. Погледна ги. Прозря ги в цялостта им в усмивката си. Видя ги в очите и сърцето и те го видяха. Разсмя ги в страховете им, очисти ги с веселие, а после, после ги разплака от радост. Хората обичат радостта. Неприкритата, незлоблива, искрена радост и щастието на един щастлив човек. Такъв е той. Нейпълтък е докоснат от Бога.

-     Така е – каза Бастиен, но чак пък Хамлет.

-     Винаги съм си представял Хамлет щастлив – каза Хоорвиц.

Чу се шум от падане, после звучна оригня и провлачена пиянска песен.

-     В мазето е – извика Бастиен – Бързо натам!

В същия момент от мазето се разнесе плясък във вода, бълбукане и неразбираеми викове.

-     А не, не там, защо там! – извика Бастиен – Бързо Хоорвиц, този стар козел е паднал в голямата бъчва с вино, гордостта на карнавала, гвоздеят на програмата.

-     Двамата млади монаси слязоха тичешком по стълбите в подземието и видяха с очите си, че отец Тък, наистина беше паднал в 5000 литровата каца (най голямата в Австроунгария и емблема на манастира Клостернойбург) и не само, че беше паднал вътре, ами даже и плуваше.

-     Гледай го ти, дъртият му козел – каза Бастиен – и даже си е съблякал, че и сгънал и подредил дрехите преди да влезе. И като взе внимателно средновековният костюм на принц Хамлет, който беше струвал на манастира 50 фунта, за да бъде разкроен в подходящите габарити, както и една възгруба кърпа от нещавен коноп той се приближи внимателно към бъчвата и извика:

-     Отец Тък, отец Тък

-     Ааааааааграаааааа – отговори отецът и се гмурна във виното – Елате момчетии. Това винце е благословен дар за телата и душите на човечеството.

Отец Тък се плуваше по гръб във виното и блещеше в козя усмивка мъгливите си в унес очи и подвикваше приятелски към Бастиан и Хорвиц:

-     Радвайте сеееее

-     Трябва да вървим, Отче. Без вас не може да започне трето действие

-     Да бъдеш или да не... блограглоло – избълбука отеца и отново се гмурна без да дава признаци на намерение да последва монасите. Бастиен и Хоорвиц се спогледаха.

- Да вървим Хоорвиц – каза Бастиен, - твой ред е в представлението, ще мислим какво ще го правим тоя после.

- Мразя да играя дявола – каза Хоорвиц по-скоро притеснен, отколкото раздразнен. – И няма такъв персонаж в „Хамлет“...

- Знам Хоорвиц, знам – каза Бастиен със съчувствие и потупа приятеля си по рамото. - Да вървим!

Пред сцената, бяха застанали херцог Ото фон Наймер маркграф Ерих фон Тили, архиепископ Херберт Вермер, намесникът на маркграфа Ото Хицке както и благородници от цялата околия. Зад тях, седнали на земята или върху купи сено стояха монасите от манастира и селяните от селището до стените на Клостера. Тълпата беше видимо опиенена от виното и от изкуството на недотам сръчният Хоорвиц, който пресъздаваше сцена от местна легенда. Изкукурига петел, което сякаш даде знак на публиката.

• Ето дявола! Дръжте дявола! – крещяха те и като хванаха намазания със сажди като дявол Хоорвиц, започнаха здраво да го налагат. После уловиха момичето на мелничаря, за което имаше сигурни сведения, че е вещица, понеже твърде често се къпеше в реката до воденицата, а и беше отказала ласките на намесника Хицке, и освен това когато той беше направил опит да вземе на сила онова, което му се полагаше по правото на кръвта, дявола го беше беше спънал на моста и той си беше счупил крака.

Дявола, облечен като актьор, потърпя известно време грубостите, с които обичайно публиката се отнасяше към актьорите, които играеха отрицателни персонажи в късно средновековния театър (което отношение беше също така разпалено от страстите на карнавала) и като се огледа наоколо, сред цялата тази  бушуваща тълпа от гордост, сладострастие и сребролюбие, която наказваше злото на сцената, остави свитото тяло на Хоорвиц, усмихна се и тръгна към подземието.

• Аграааааа – чу се силен вик и плясък от подземието от пляскащо във вода дебело тяло.

Докато слизаше по стълбите надолу, дявола се усмихна доволно и даде знак на служителите си. Фридиус кимна и като отвори голямата порта зад сцената, махна с ръце.

В тъмнината откъм оборите се появиха няколко силуета, проблеснаха огнени езици на факли, а миг по-късно лумнаха сламените покриви и бараките за инструменти. Огънят бързо обхвана малките сгради и образува полукръг. Запалените в съня си животни нададоха ужасяващи писъци и се втурнаха в бесен бяг към единственото място, което не гореше – към сцената. В публиката се врязоха пощурелите крави и бикове, угоените манастирски свине, които пометоха по пътя си първите няколко редове, където стояха благородниците и знатните дами. След тях като запалени рогати дяволи връхлетя стадото козли, които бодяха с рогата си земята и хората в опита си да изгасят гривите си. Хоратя пишяха и тичаха в невъобразим безпорядък и мнозина бяха стъпкани не само от подивелите животни, а и от полудялата тълпа.

Дявола слезе по стъпалата и тръгна към подземието, после се приближи и седна до бъчвата с вино.

• Ти ли си Дяволе, душо изгубена? – извика отец Тък – Какво искаш от мене?
• Помисли трезво. Какво според теб искам.
• Аз съм привърженик на нетрезвото мислене – рече отеца и понече отново да се гмурне.

дявола не каза нищо, а с ехидно изражение хвърли до свещеника чифт изгорели цървули, които изсъскаха и запушиха във виното.

• Отвън паството ти изгаря, а ти тук се къпеш в алкохол. Такъв пастир ли си, свиньо пияна?

Отец Тък бързо изтрезня. Лицето му придоби сериозен вид.

• Какво си направил нечестивецо! – извика той и понече да се изправи от кацата, но усети, че цялото му тяло е парализирано.

дявола се изхили.

• Дай ми ключа от златния олтар и ще спася от огъня, тяб, хората ти и манастира.
• ти никого не можеш да спасиш – рече отецът и като излезе от бъчвата седна на каменните стъпала.

Отвън огънят беше изпепелил страничните сгради и пламъците настъпваха и лазеха по дървените колони на манастира. Хората, които бяха потърсили убежище вътре гледаха от стените и надаваха ужасяващи писъци.

• Ти знаеш, че скоро ще дойдат другите и ще избият хората ти.
• Да. Доброто ще възтържествува – изсмя се ехидно дявола.
• И защо е всичко това – толкова много страх и нещастие. Нима успя тя, тази власт на страданието, да ти донесе утеха?

дявола се приближи към отеца, хвана броеницата, която висеше от врата му  и я скъса.

• Така или иначе ще взема това, за което съм дошъл – каза той. – Никой повече не трябва да чете онези думи. А ти гледай, гледай как хората ти изгарят и се радвай. Радвай се!

дявола остави отеца исе насочи по стълбите към църквата, където стоеше, излъчващ неземен блясък и великолепие олтарът Вердун. той застана от задната му страна, където, върху една плоча, личаха следите от ключалка и пъхна кръста, който беше скъсал от броеницата на отец Тък. Миго ключалката прещрака и се отвори. Зад плъзгащата врата стояха нарисувани сцените на началото, изписани със златно гравиран текст. дявола извади голям прът с желязна топка на края му и започна да руши, да удря и руши мекото изписано злато, украсено с цветни тънки стъкла, но колкото и да рушеше, по люспите на златото не се появи нито една следа от желязната топка, нито стъкалцата искаха да се счупят, а вместо това механизмът изщрака отново и вратата с трясък се затвори. Колкото и пъти да се опитваше дявола, повече не можа да отключи вратата. Накрая в яда си  той постави ключа върху олтара и го строши на десетки парчета с чукалото си. Чу се гръм от небето и рукваща вода.

Когато дявола се махна, отец Тък бавно изкачи стълбите на мазето. Пред очите му догаряха останките на селището, разположено около манастира. Хора и животни се лутаха на посоки в пустото черно поле, а огнени езици лазеха по кулите на манастира, в чиито най-високи части хората бяха хванати като в капан. Като се огледа наоколо и като не знаеше какво да прави, отец Тък извика – напред, към черната земя, към хората, към дявола, към себе си:

• Не само думите на Писанието и преданието а във всичко, във всеки един от нас говори Бог. И тези думи изричат самото ни съществуване. За това те плашат толкова думите на блажения Августин върху олтара, дяволе. Но ти не можеш да ги разрушиш. Не можеш даже да ги докоснеш. Защото те са думи на любов. И докато нас ни има и любовта ще я има. И докато Бог го има и любовта ще я има. А Бог съществува винаги, а и душата, която Го докосва.

И като се възкачи върху пепелта, той се усмихна през сълзи и затанцува и запя:

Господи, направи ме инструмент на Твоя мир!

Където има омраза – нека сея любов;

Където има рана – милост;

Където има съмнение – вяра;

Където има отчаяние – надежда;

Където има тъмнина – светлина;

Където има тъга – радост.

О, Боже всемогъщи дари ме!

Да не търся утеха, а да утешавам,

Да не търся разбиране, а да разбирам,

Да не търся обич, а да обичам,

Защото, когато даваме – получаваме...

Небето притъмня, чу се гръм и започна да вали.

И валя дълго, изгаси пламъците, валя, валя дълго от радост.

Амин!