Ето, че стана сряда и Варна отново е скучна и облачна. Мокрите стволове на дърветата чернеят върху безобразния сив асфалт и всички, както всеки друг делничен ден, бързат за работа и псуват тихо в колите си рутината на еднообразния си живот, заключил ги в безвремието на тяхното човешко ежедневие..    Е аз също отивах на работа, но не с кола, а пеш. И именно заради този мой начин на предвижване, всяка сутрин ми се налага да пресичам един четирилентов булевард по пътя към заветната цел. Някой сутрини минавам по-лесно, защото няма голямо движение. Други пъти пък някои от колите по непонятни за мен, може би дори шизофренични причини, се объркват и спират пред пешеходната пътека. Но в повечето случаи просто трябва да се хвърлиш върху нея, за да преминеш на другия бряг. Все едно прекосяваш река, която не спира, а се усилва все повече и повече. Тази сутрин, примерно, изчаках около 12 двойки автомобила в едната посока и още толкова в другата докато на последната лента една сравнително млада девойка не реши да спре на 20-тина сантиметра от колената ми, след което най-невинно вдигна ръка с извинителен маниер и реши, че проблема е решен. Реших да не правя циркове посредата на булеварда, защото и без това закъсняваме за работа и просто и се поклоних и преминах на тротоара. 

Тази случка ме накара да се замисля колко всъщност крехък е човешкия живот - като чаша, направена от най-тънкия кристал. Как в един миг, всичко което си градил около и във себе си, всичко за което си мечтал и което си взимал и давал, може да изчезне само от една нищожна грешка. 

Автоматично, това ми състояние ми припомни един много любим мой филм - "Before Sunrise" (в който се разказва за един млад американец който пътува с влак от Будапеща до Виена и в него среща една французойка, която пътува за Париж. Във влака я кани да слезе с него за един ден във Виена и да се разходят. Казва и че след 10-20 години от днес, тя може да не е щастлива с брака, който има и как може би ще се чуди как би минал животът й, ако е била избрала друг мъж и че това е шансът да разбере, че той самия не е нищо по-особено от всеки друг мъж. Тя се съгласява и слизат във Виена.. и т.н. ) Та, докато са във Виена те си говорят за смъртта и за прераждането и как той самия смята, че прераждането като процес е лишено от логиката, която влагат повече религии.

Оттук реших да потърся какво е точно определението за прераждането като духовен процес :
Прераждането е основна концепция и единица в различни духовни и религиозни традиции. По един или друг начин определена (същностна) част от живото същество (или в някои варианти, само човешкото същество), може да преживее смъртта в някаква форма, да съхрани натрупания познавателен опит и причинно-следствени импулси, и да се прояви чрез нова форма - тяло. Това обикновено се отнася към Ума, Духа или Душата, Висшият или Истински Аз атман, Божествената Искра или Аз.
В този ред на мисли, се замислих за какво ставаше въпрос, когато той й обесняваше защо не вярва във прераждането. Идеята беше, че след като всяка душа се преражда и всяка душа сменя старото си тяло за ново, а броят на хората преди 10 хиляди години е бил 2 милиона, а сега са над 8 милиарда, как всеки от нас носи уникална душа? Значи всеки от нас е само част от стара душа или тази душа се е разделила в съотношение 1 към 5000. Диалога във филма спира до тук, а аз го довършвам - това всъщност не означава ли, че след като се прераждаме, ако приемем че съществува такова нещо като прераждаме, не всеки от нас се преражда отново в човек. Чудя се в какво бих се преродил аз - в муха, в куче, в жаба. Ако можех да избирам може би двата ми вариянта щяха да са... хм... или лъв или седалка на дамско колело...

Просто се научете да пресичате като мен - дръзко и смело. В крайна сметка не ви ли омръзна да стоите на тротоара и да чакате?